Friday, 2024-03-29, 4:42 AM
Section categories
ОЦЕНКА
Rate my site
Total of answers: 16
ВПИСВАНЕ
Main » Articles » My articles

ТЕХНОЛОГИЯ НА МАНИПУЛАЦИЯТА

 ТЕХНОЛОГИЯ НА МАНИПУЛАЦИЯТА




Любомир Чолаков

 ДЕМОКРАТУРА

роман-есе

В памет

на

Шарлот Корде

Глава 12

ТЕХНОЛОГИЯ

НА

МАНИПУЛАЦИЯТА

 

ДЕМОКРАТЪТ каза:

- Милиони, ако не и милиарди хора по света вярват в демокрацията и се стремят към нея.

АНТИДЕМОКРАТЪТ каза:
- Както всяка идеологическа система, тоест система, крепяща се върху политико-философски идеи - комунизъм,  фашизъм, нацизъм, демокрацията също се крепи върху манипулиране на съзнанието. Но, така или иначе, терминът «манипулиране на съзнанието» се нуждае от конкретизиране – иначе, както при всeки израз, станал привичен от честа употреба, рискуваме да боравим само с кухата му обвивка.

Манипулиране на съзнанието означава внушаване на идеи. Тези идеи може да бъдат вредни или полезни за човека, комуто ги внушават. Тоест, в голяма степен манипулирането на съзнанието се припокривава с възпитанието. Например, на тригодишното дете бива внушавано да не пипа горящата печка с ръка, защото ще пострада. Един пример за полезно внушаване – на информация за опасността от печката. Но в този пример присъства само съобщаване на информация, а все още нямаме нито идея, нито дори възпитание, доколкото идеите и възпитанието представляват внушаване на морално-етични ценности.

За целите на нашето изследване под «манипулиране на съзнанието» ще разбираме внушаване на идеи, вредни и опасни за дадения човек или групата от хора, на които са внушавани –  но които вредни идеи са внушавани по такъв начин, та чрез определена аргументация да бъдат възприети като полезни. В случая е важно да се избягват етикетите «фалшиви» или «лъжливи» идеи по простата причина, че фалшиви и лъжливи идеи, строго погледнато, няма – защото идеите представляват възглед, мнение, оценка за даден феномен. Могат само да бъдат полезни или вредни, опасни – и то отново зависи за кого; в човешкото общество обикновено всяка идея, вредна и опасна за даден индивид, е полезна за друг и обратно.

Така, че обективната преценка на идеите като «добри» или «лоши» е невъзможна – всичко зависи от позицията на преценяващия. Пример:  идеята за «демокрацията» е добра, полезна за онази група хора, които чрез тази идея налагат властта си върху други групи хора. И обратно: вредна е за онези хора, които съзнателно или не, се оставят чрез тази идея да бъдат завладени, поробени от първата група.

Това ще ни помогне и да бъдат избегнати излишни спорове коя точно идея е «добра» и коя «лоша» - просто винаги има хора, за които дадена идея е «добра», и други, за които е «лоша». Вземете, която искате – и не ще намерите изключения.

И така, да видим как идеята «демокрация» бива налагана от онази група хора, за които тя е «добра» или полезна, защото им позволява да разширяват властта си върху другите групи хора, за които определено е лоша, вредна – тъй като ги принуждава, осъзнато или не, да приемат властта на първата група, тоест налага им зависимост. С други думи, поставя ги в подчинение на една диктатура, маскирана като «демокрация». Демократура.

Общоприето е мнението, че съвременната демокрация започва от мрачните събития, обозначени от пропагандата като «Велика френска революция» (в глава 10 – «Вандея», споменахме някои от похватите, които са използвани от страна на демократите, под тогавашното им наименование «републиканци»,  срещу християните в хода на тези събития). И все пак подобно мнение е валидно само за външната, физическа, видима страна на появата върху историческата сцена на политическата система, наричана «демокрация»,. Дори тогава рядко се употребява и самия термин «демокрация», предпочитат се определенията «република» или «републиканци» като по-заострено дефиниращи конкретните цели на извършителите на тази и сетне, по протежение на 19-ти век, на подобните й революции в цяла Европа. Очевидно е, че за да бъдат въвлечени големи маси хора за участие в даден процес, тези маси трябва да бъдат подготвени. И не само конюнктурно, чрез конкретни физически действия в дадения кратък отрязък от време – както укриването на житото от агентите на Орлеанския херцог, или тиражираните от Конвента лъжи за нахлуване на някакви въображаеми банди от «австрийски» и «германски» наемници по време на «революцията». Но е необходимо да са обработени, манипулирани доста преди това, за да бъдат психологически готови за последвалите кръвопролития.

Тоест – било е нужно «революцията» с всичките й ужаси да бъде оправдана. Да бъде възприета като неизбежна цена, за да бъде избягнато нещо по-лошо. Кое е било тогава това «по-лошо»? Естествено: кралската власт, монархията, която трябвало да бъде свалена, за да се прекратят «деспотизмът», «тиранията», «кралския произвол» и прочие пропагандни бла-бла-бла застрашително звучащи внушения - и да бъдат установени «свобода, равенство, братство» и прочие бла-бла-бла красиво звучащи идеи, които, разбираемо, нямали, никога не са имали и нямат връзка с действителността.

По този начин, взирайки се в идейната, философска, психологическа подготовка, в моралното оправдание за последвалите кланета, виждаме, че без тази подготовка и без това оправдание т. нар. «Велика френска революция» не би била възможна. По една много проста причина: не би имало В ИМЕТО НА КАКВО да бъде извършена.

Но в момента, в който някому хрумнала гениалната по зловещата си манипулативност, кратка и ударна фраза: «Свобода, равенство, братство», оправданието и за най-масовите предстоящи убийства е било намерено. И наистина: не си ли струва да загинат няколко хиляди (десетки хиляди, стотици хиляди) души, за да получат останалите милиони възможността да живеят в настъпилия след това рай на «свобода, равенство, братство»? Проста бакалска сметка – тегли се чертата: струва си. Та какво по-хубаво от свобода, равенство и братство? Революцията може да започне. Достоевски още не се е родил и не е написал фразата: «Цялото щастие на света не струва колкото една детска сълза». А пък и да се е бил родил, много важно… Нима тази фраза, тогава вече написана и публикувана, е попречила на масовите убийства по време на революцията в Русия от 1917 г. – за която Ленин, по спомените на Крупская, се подготвял в швейцарските библиотеки именно, като подробно изучавал опита на френските масови убийци от 1789 г.?

Тук, в моралното (или в аморалното, зависи от гледната точка) оправдание на «по-малкото зло в името на по-голямото добро» се крие една от основните техники за манипулиране на съзнанието, използвана от демократите. Просто не е възможно да се прикрият злините им – и затова те биват обявени за «малкото зло», извършено в името на «голямото добро». Ето защо уверяването на публиката, че злините, причинявани от демокрацията, са «малкото зло» в името на «голямото добро», е основна техника в демократичната агитация и пропаганда.

Пример: Осама бин Ладен беше убит без съд и присъда, при това без да е оказал съпротива, на всичко отгоре след уверението на американския президент Джордж Буш-младши през 2001 г., че САЩ започват войната в Афганистан именно, за да изправят пред съда виновниците за нападението в Ню Йорк на 11 септември същата година. Забележете: именно да ги изправят пред съда, а не да ги убиват при залавянето им. Но бин Ладен умря, без да е изправен пред съда, без прокурори и адвокати, тоест беше убит невинен – нали основният принцип на демократичното правосъдие гласи, че всеки е невинен до доказване на противното, а вината му се доказва само и единствено в съда? И демократичните медии просто наблегнаха на хипотезата, че бин Ладен бил терорист (макар в интервюта той да заявява, че е против атентатите и не ги одобрява) и ето защо е трябвало да бъде убит, и историята се замаза, и никой не попита защо не е бил заловен жив, а направо застрелян – и така се оказа, че малкото зло (убийството без съд и присъда) е оправдано заради голямото добро (убийството на един терорист).

По същия начин постъпиха демократичните пропагандни медии и по отношение на Муамар Кадафи, зверски убит в присъствието на американски командоси – но това беше представено като малкото, дори необходимото зло в името на голямото добро: да бъде освободена Либия от «диктатурата». А това, че отново беше убийство без съд и присъда, и на всичко отгоре убийство на пленник, и на всичко отгоре пък Хилари Клинтън подскачаше в садистична радост пред телевизора, гледайки кадрите със смъртта му – е, какво толкова, нали беше  сторено «добро»: беше убит един диктатор…

По същия начин постъпиха демократичните пропагандни медии и със смъртта на Слободан Милошевич: пет години не успяха да докажат вината му и когато по собствения на «съда» в Хага регламент оставаше само 1 седмица да бъде освободен – той внезапно взе, че умря.

Именно чрез медийно манипулираните примери на Саддам Хюсеин, Милошевич, бин Ладен и Кадафи т. нар. «световна демократична общност» отправи едно простичко и страховито послание към онези лидери на държави по света, които не са съгласни да й се подчиняват и предпочитат самостоятелен път на развитие: който не ни се подчини, ще умре. Не «ще бъде съден», не «ще понесе справедлива присъда» - а директно ще бъде убит.

Така виждаме как дори убийството на един човек, и не само на един, може да бъде оправдано чрез медийна манипулация. Именно защото всичките тези убийства (независимо дали в пародийно-съдебната им форма в Хага и Багдад или в прякото брутално убиване, показано на телевизионния екран) бяха представяни от световните демократични медии като необходимото «малко зло» в името на «голямото добро», т. е. в името на т. нар. «демократични ценности», сравнително малко хора от онези, които бяха подложени на хипнотичното медийно манипулиране (тоест, предимно хората на Запад), успяха да осъзнаят какво всъщност се случва. Е, трябва просто човек малко да се освободи от въпросното манипулиране, да отърси съзнанието си от него, за да осъзнае простичкия факт, че в действителност «демократичните ценности» винаги и навсякъде биват установявани все по един и същи начин: чрез кръв, смърт, бомбардировки, терористи, представяни за «бунтовници», и с малко помощ от «специалните части». Всъщност скоро след смъртта на Осама бин Ладен хеликоптерът, с който превозваха повечето участници в неговото убийство, внезапно катастрофира и пътуващите загинаха – явно някому не беше изгодно да ги остави живи. Класически мафиотски похват: наемните убийци се ликвидират, за да бъдат прикрити следите…

Ето защо, когато видите как едно явно, очевидно, нагло и агресивно зло бива представено като необходимо, за да тържествува «голямото добро» - не бързайте да се съгласявате! Просто помислете дали не се опитват да ви манипулират…

Още повече, че похватът «малко зло в името на голямото добро» е до болка познат и буквално изтъркан от употреба – но изключителната му ефикасност и способност да бъде маскиран като рационално разсъждение в смисъл: «Е, никой не е искал да причини това зло, но явно е било неизбежно…» го оставят и до ден-днешен на въоръжение в демократичната пропаганда. Предимството на нас, живелите в комунизма, е именно в това, че познаваме тези начини на манипулиране: та нали именно това беше основният похват на комунистическата агитация и пропаганда? Нали всички злини на комунизма се представяха като неизбежни и необходими, за да бъде построен той в качеството му на земен рай (също както «мултикултурното общество» се представяше за демократичния земен рай, пък сетне изведнъж Меркел, Саркози и Камерът заявиха, че това «мулти-култи» било голяма шашма!). Всички жертви на комунизма в различните му етапи, като се започне от «диктатурата на пролетариата» (да, диктатурата е лошо нещо, но била необходима в името на голямото добро – построяването на комунизма), после концлагерите (какво да се прави, «враговете» все трябваше да бъдат вкарвани някъде), привилегиите за партийците (ами полагаха им се, нали бяха «авангардът на обществото»), и т. н., и т. н. – всичко това беше представяно като «малко», временно, необходимо зло, за да бъде изграден комунизмът; е, не за нас, живеещите тогава, във «временните» етапи, но за внуците и правнуците…

По същия начин и демократичните манипулатори, както и комунистическите, се опитват да ни внушават, че злото е всъщност добро – защото щом възприемем внушението, че едно зло може да бъде «по-малко» зло, значи всъщност в сравнение с «нормалното», «по-голямо» зло то се е превърнало в добро. Готово! Край. Капанът е щракнал. Оттук нататък за манипулиращия остава само да разширява границите на «малкото» зло до припокриването им въобще с границите на онова, което в даденото общество въобще се смята за зло, тоест да превърне всяко едно зло в добро – и по този начин напълно да размие границите между доброто и злото.

Така достигаме до основната, главната, принципната, Голямата Манипулация, използвана от апологетите на демокрацията: заличаването на разликата между добро и зло. Нейната цел е хората да загубят собствените си представи за добро и зло – за да възприемат онези представи за тези две нравствени категории, които им налага демократичната манипулация.

Именно оттук идва и неистовата омраза на демокрацията към християнството, което нейно отношение напълно се припокрива и с отношението на комунизма. Разликата е само в това, че комунизмът, главно под влияние дейността на Сталин, ограничи дейността си против Църквата; докато активността на демокрацията срещу религиозното съзнание на хората очевидно не знае предели  и може да бъде прекратена само по два начина: чрез унищожаване на самото християнство или унищожаване на самата демокрация. Тук среден път просто няма. Събитията в Западна Европа, където в Англия вече забраняват на християните да носят кръстчета, в Холандия закриват по две църкви седмично, а навсякъде нападат съдебно католическите свещеници със стандартните и превърнати в шаблон обвинения в «педофилия», които обвинения неизбежно се оказват с 50-60 годишна давност (може само да се предполага колко се плаща на закъсали пенсионери да си «спомнят» подобни «случки» от детските години?!), само доказват това. Досттаъчно е да си припомним, че дори при комунизма нямаше официална забрана да се носят кръстчета…

Но защо демокрацията се стреми да унищожи християнството?

Причината е проста: християнството чрез проповядваните от него морални ценности е основната пречка пред установяването на глобална демократична диктатура. Такава диктатура не може да се състои без тоталното манипулиране на съзнанието – но манипулирането на съзнанието означава преди всичко да се унищожат досегашните морални ценности, които представляват определено разбиране за понятията «добро» и «зло». А именно представите на християнството за тези две категории са в най-дълбоко противоречие с внушенията на демокрацията. Основната идея на християнството е саможертвата в името на другите – и Самият Божий Син се принася в жертва, за да изкупи греховете на човечеството. Идеята на демокрацията е кардинално противоположна: човек трябва да превърнат в егоистично, неразсъждаващо същество от полуживотински тип, за което главното са материалните ценности и физиологическите удоволствия. Именно такова същество се управлява най-лесно. Затова и демократичните идеолози с всички сили се опитват да превърнат съвременния човек в животинско подобие.

За да бъдат унищожени понятията «добро» и «зло», което да разчисти пътя към роботизирането, животнизирането на човека, като главен похват в манипулацията се използва коварното, лукаво внушение, че не била съществувала обективна истина. С други думи: истината, така както я разбира един човек, е еднакво вярна с истината такава, каквато я разбира всеки друг човек. Тоест: представите за добро и зло на атеиста са еднакво правилни, както и представите на християнина.  При това положение защо трябва да бъдем християни, след като християнските ценности, които при това изискват доста ограничения в личния живот, са еднакво валидни (респективно еднакво невалидни) с тези на която и да било друга религия или учение?

И преди демокрацията е имало заговори, политически убийства (разбира се, далеч не в такива мащаби), бунтове и въстания, смяна на власт и династии. Но на нито един заговорник не му е хрумвало да разрушава църкви, да избива духовници, да сменя дори календара, за да заличи следите на досегашната религия. Откъде идва тази ненавист на демокрацията на християнството?

Причината, че религията и преди всичко християнството с неговото проповядване на действително, а не мнимо равенство и братство между хората – но не пред човешките закони, а пред лицето на една висша, надчовешка сила, олицетворена от Бога, е последната бариера пред стремежа на демокрацията за тотално покоряване на човешката личност както във външните й, физически аспекти, така и във вътрешен духовен план. Именно ясното разграничаване на Добро и Зло и отричането на материалните ерзац-заместители на духовния живот е най-сериозната бариера пред манипулирането на човешкото съзнание. Когато бъде заличена границата между представите за Добро и Зло, тогава и личността става лесно управляема, понеже липсват вътрешните опори, по които да се ориентира; и след като липсват тези ориентири, може бъде лесно тласната в каквато и да било посока и да бъде накарана да повярва, напълно по Оруел, че истината е лъжа, лъжата – истина, че доброто е зло, а злото – добро.

А заличаването на границата между Доброто и Злото чрез изравняването в ценностен план на различните мнения за тях идва непосредствено от предишно манипулативно внушение на демократичната пропаганда, което внушение е залегнало в изфабрикувания преди два века лозунг: «Свобода, равенство, братство».

Вече в предишните глави стана дума, че по дефиниция свобода не може да съществува в нито едно човешко общество – защото навсякъде желанието на отделния индивид да върши дадени действия според желанията си ще срещне регламентираните ограничения на държавата (респ. на племето, на рода, дори на отделни други индивиди). За братството дори вече не се и споменава – толкова е размито и неясно това понятие…

Но равенството… Ах, равенството! Крайъгълният камък на съвременната демократична пропаганда, върху който именно се крепи и нейната основна манипулация за заличаване на разликата между Доброто и Злото. Та нали, щом хората са равни, значи се оказват равни и техните мнения за това, какво е добро и зло. И оттук нататък не съществуват вече общоприети в дадено общество ценности, всичко се разпада, един смята, че има Бог, друг, че няма – но и двете мнения са правилни, нали двамата, които ги изказват, са равни? Или, че педофилията трябва да бъде наказвана със смърт, но друг пък смята, че трябва да бъде узаконена – както я узаконяват в Канада; но нищо, и двете мнения имат право на съществуване, защото нали изказалите ги са «равни» и «всеки има право на мнение».

И що за тотална хипноза трябва да е завладяла съзнанието на човека, за да смята, че хората са равни? И като равни имат право на мнение?

Естествено, че хората не са равни и не могат да бъдат равни – един е висок, друг нисък, трети богат, четвърти беден, пети силен, шести слаб… Единствено пред закона всички би трябвало да бъдат равни, но и тук на практика това е невъзможно, след като представянето ни пред закона зависи от посредничеството на институцията на адвокатите, а наемането на по-кадърен или по-некадърен адвокат зависи от парите, с които разполагаме. И пред закона няма равенство, при това съвсем официално: например, президентът на САЩ не може да бъде съден от обикновен съд, а за него си има специални процедури и съдилища.

Разбира се, да се използва чувството на хората за справедливост е висш пилотаж в манипулацията на съзнанието. Явно неслучайно двама от най-големите кръволоци в човешката история са адвокати: Робеспиер и Ленин…

По този начин една от основните техники в демократичното манипулиране на човешкото съзнание е идеята за равенство – като от «равенството» на хората се върви към «равенство» на техните идеи. Естествено, както и човешкото, така и идейното равенство, е само привидно: демокрацията не допуска т. нар. «антидемократични» идеи да получат статус на равни с «демократичните». Както вече отбелязахме, в това отношение тя по нищо не се различава от останалите обществено-политически системи: всяка система защитава своите идеи и се бори срещу онези, които я заплашват. Демократичната пропаганда изравнява помежду им само идеите, които не се отнасят пряко до нея и не заплашват нейната идеология. Иначе при публично прогласяване на идеи, които биват определяни като «нацистки» или примерно «расистки» (под «расистки» демократичната пропаганда подразбира идеи само срещу цветнокожите раси – иначе срещу бялата раса всичко е позволено), прогласилият ги на бърза ръка ще се озове под ударите на закона.

Подмамени от изкушението на «равенството», при това дори не от илюзията за формалното равенство, защото тази илюзия не издържа и бегло изпитание, а от също така илюзорното «равенство» да се изявяват собствени (или които човек смята за собствени!) идеи, немалко хора се възползват с пълна сила от тази привидна «свобода на мнението». Естествено, всяка «свобода» се използва преди всичко за разрушаване на рамките, които са ограничавали и ограничават личността – без тази личност да си дава сметка, че специално в разглеждания от нас случай, разрушавайки едни рамки, попада в плен на други, при това много по-стегнати и безмилостни.

Тръбейки с всички за «равенството», което била установила, демокрацията установи ново неравенство, при това от същия тип както феодалното. Със същите наследствени привилегии и тази разлика, че при феодализма се наследяват титли, а при демокрацията – пари; но всъщност, ако се вземе предвид, че се наследява и собствеността на фирми, акционерни дялове и пр., ще видим, че просто титлите «херцог», «граф», «барон» са заменени със «собственик на фирма», «притежател на контролния пакет», «член на директорския съвет» и пр. Някой ще възрази, че да се стане член на директорски съвет на банка примерно, трябва да се учи, да се придобият знания, квалификация, умения и т. н. А нима да се стане член на държавния съвет в едно кралство, или да се управлява имението на един замък, или да се участва в рицарски турнир, или да се овладее фехтовка не се изисква учене, знания, квалификация и умения? Но къде ти феодализъм - някои изследователи директно сравняват демокрацията с робовладелския строй. И като имаме предвид, че античната демокрация съществува именно в рамките на този строй, а Аристотел възхвалява робството; и като си спомним, че най-демократичната държава – САЩ, почти цял век след основаването си е робовладелска държава, без това да й пречи да бъде демократична, се оказва, че едното съвсем не противоречи на другото. Всъщност, амбициите на демокрацията да се превърне в глобална демокрация (тоест, глобална диктатура, ако разчетем вярно същностните й характеристики, някои от които вече изложихме), може да се окаже, че за човечеството се подготвя навлизане в една от най-мрачните антиутопии, които въображението може да си представи.

Но всичко това трябва да бъде маскирано. Прикрито. Човечеството може да бъде вкарано в глобалната диктатура само, ако бъде убедено да повярва, че това е всъщност глобална демокрация. И, че демокрация и диктатура са противоположни неща. А това може да стане само и единствено чрез манипулиране на съзнанието. Ако демократичната пропаганда не успее да манипулира, да промие масовото съзнание, лесно е да се досетим, че прогледналите хора ще се съпротивляват, ще настанат бунтове, ще се организира съпротива… Кому е приятно да знае, че го водят към глобална и тотална диктатура?

Ето защо на демократичната пропаганда й предстои доста работа.

Преди всичко тя има за постоянна основна задача да не се позволи на обществото да бъде обединено. Единството на обществото е смъртоносно за демокрацията. Тя допуска само една-единствена идея, която да бъде обща за всички: че само демокрацията е най-добрият обществен строй, според неубедителното твърдение на Чърчил – и нищо друго, което да обедини големи маси хора. Причината е проста: ако мнозинството от хората бъдат обединени от друга идея, която е дори не противоположна, а просто различна от тази за върховенството на демокрацията като най-добра система, внезапно ще се окаже, че над идеята за демокрацията има някаква друга, която е способна да обединява хората. Нека си представим, че по времето на комунизма се беше появила идеята, че върховна изява на човешкия живот е не строителството на «развитото социалистическо общество» - а, примерно, отглеждането на майски бръмбари. Какво й е на идеята? Отглеждането на майски бръмбари се издига в култ, хората забравят за партията с главното «П», не изпитват нужда да леят стомана за танкове и ракети, нито да се учат, нито да рисуват картини и да пишат книги, нито да произвеждат жито – не, всички се хвърлят да отглеждат майски бръмбари. И какво става? Естествено, обществото рухва, защото се е появила друга идея, която е отклонила хората от строежа на комунизма. Всъщност, то и нещо подобно се получи, само, че вместо да отглеждат майски бръмбари, предпочитаха да работят по саркастичния принцип «те се правят, че ни плащат – ние се правим, че работим». Разликата с отглеждането на майски бръмбари не е голяма. Поне ефектът е все същият – онова общество рухна. Защото идеята му рухна.

Ето защо демокрацията воюва срещу всякаква друга идея, способна да обедини масовото съзнание – освен принципната идеологическа постановка, че самата демокрация е върхът на човешкото развитие и оттук нататък няма накъде.

За да се постигне това, е необходимо постоянно разединяване, разкъсване на обществото и противопоставяне на отделните му части. В началото на тази книга цитирахме Русо: « … никое управление не е така изложено на граждански войни и вътрешни размирици, както демократичното или народното управление». И вече уточнихме, че това е едно от малкото му верни наблюдения. Може само да се добави, че «вътрешните размирици» са вътрешно присъщи на демокрацията, те са нейна същностна черта – нали тя се основава на съществуването на «партии», които имат своите привърженици, тоест демократичното общество по дефиниция е едно разделено общество. С други думи, когато изчезне разделението не обществото и то се обедини – изчезва и самата демокрация.

Ето защо за демокрацията, съответно за нейната пропаганда, разделението, разкъсването, насъскването на отделните части на обществото една срещу друга е въпрос на живот и смърт. И това разделение, разкъсване и насъскване трябва да бъде един постоянен процес, за да може съответно обществото да се поддържа в състояние на «демокрация».

Как в днешни условия се постига тази задача?

По начало разкъсването на обществото се постига, като в него се инжектират различни идеи, насочени към различни адресати, или казано с по-изкуствената съвременна терминология – таргет-групи (на български: «групи-мишени»). Сетне е желателно тези групи да се организират и формално, за да защитават въпросните идеи, без значение какви – и вече са се превърнали в мишени за другите групи, които защитават другите идеи. Организирането обикновено приема формата на политически партии. Например: в европейското общество от ХIХ в. се вкарва идеята, че работниците са експлоатирани и че това положение трябва да се поправи чрез въоръжена борба, унищожение на класите и «експроприиране на експроприаторите» - и готово, появила се е идеята за комунизма, «призракът» му започва да «броди из Европа» според удачния израз на Маркс. После около тази идея се организира Първия интернационал, прилепват се анархисти, синдикалисти, терористи, социалисти – и после Якоб Шифт плаща 20 милиона долара (според собствените му хвалби; днешни 600 милиона), президентът на САЩ Уудроу Уилсън инструктира Троцки, Израел Гелфанд (Александър Парвус) организира канала за парите, германците дават пломбирания вагон – и резултатът днес специално за нас, българите, е, че 10 години си имахме за президент милиционерски доносник с псевдоним «Гоце». Разбира се, има и други, не толкова трагикомични, а доста тъжни резултати…

Но инжектирането на идеи и създаването около тях на политически партии за поддържане на изкуственото сепариране на обществото е вчерашният ден на демократичните политтехнологии. Партии все пак се организират около различни идеи – а, както вече казахме, демокрацията доста неохотно позволява да виреят идеи, различни от тази за собственото й превъзходство.

Затова и в началото на 90-те години на въоръжение беше взета идеята за «малцинствата».

Едно нещо може да се признае на демократичните манипулатори: те имат несъмнен талант. Това е талантът на разрушението, разпокъсването, разяждането отвътре и в крайна сметка като резултат от тези процеси унищожението на обществото, в което са инфилтрирали вируса на демократичната диктатура. Изобретяването на теорията за т. нар. «права на малцинствата» е поредната проява на този зъл гений. И наистина, защо трябва да се изобретяват различни идеи, след това за тези идеи да се търсят лидери, около лидерите да се организират политически партии – когато може само с една-единствена идея обществото да бъде така разпокъсано, че разкъсването да достигне буквално до отделния човек. Защото логичната крайна точка на теорията за «правата на малцинствата» е изводът, че всеки отделен човек всъщност представлява малцинство – защото кой може да определи, регламентира, дефинира колко точно членове трябва да включва дадено малцинство? На всичко отгоре малцинствата са най-различни – което отново води до логичния извод, че всъщност «малцинството» - това е човекът. Нали, примерно, при етническите малцинства за основополагащ се приема принципът, че не е важно какъв си се родил, а какъв се чувстваш? Ами ако някой се чувства марсианец? Кой може да го опровергае – човекът такъв се чувства и точка по въпроса!

Находката с «малцинствата» и техните «права» се превърна буквално в златна мина за демократичната пропаганда. Изчерпването на проблемите при един вид малцинства не е никакъв проблем – веднага се припомня, че може да има и друг вид малцинства и пропагандата продължава с пълна сила.

Целта е все същата: оправдаване на разпълзяването на демократичната диктатура до глобални мащаби. Това разпълзяване е категорично невъзможно без манипулиране на човешкото съзнание.

Дали човек позволява някому да манипулира съзнанието му – това зависи от самия него. Именно личната, индивидуална победа срещу манипулаторите на съзнанието е първата крачка към победата в борбата срещу диктатурата, наречена «демокрация».
Category: My articles | Added by: Bezpartien (2012-08-25)
Views: 1110 | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
Name *:
Email *:
Code *: