Sunday, 2018-11-18, 3:28 AM
Section categories
ОЦЕНКА
Rate my site
Total of answers: 16
ВПИСВАНЕ
Main » Articles » My articles

От Безпартиен
НАЙ-СТРАШНАТА БОЛЕСТ НА ДЕМОКРАЦИЯТА - ОТКАЗЪТ ОТ МИСЛЕНЕ.




24.08.2012/Безпартийни


Разбира се, процесът на загуба на мисълта не се появява просто така, от само себе си. Също както демокрацията не е естествен процес в развитието на обществото, така и всички нейни последици представляват изкуствено, насилствено изкривяване на личното и обществено съзнание и отклоняването му по пътя на утопията. Дали тази утопия ще бъде обозначавана с високопарни лозунги като «свобода, равенство, братство» или с кухи пропагандни термини, дори без стремеж към някакъв маскировъчен патос, от сорта на «мулти културализъм», «плуралистично общество», «гражданско общество», «отворено общество» и тям подобни, естествено, няма никакво значение. Утопията си остава утопия. Лъжа. Измама.

Видяхме и изпитахме на собствения си гръб резултата от утопията, лъжата и измамата, наречена «комунизъм», независимо, че беше обозначавана и с други изкуствени словообразувания: «социализъм», «диктатура на пролетариата», «социалистическо общество», «развито социалистическо общество» и прочие пропагандна дрън-дрън ярина. И най-странното е, че независимо от собствения ни горчив исторически опит да реализираме на практика една утопия, който опит се превърна в морета от кръв, архипелази от концлагери и безкрайни железни завеси от бодлива тел, все още има хора, които по същия начин както комунистите вярваха в своята утопия, сега вярват в новата утопия, наречена «демокрация».

Защо демокрацията е утопия?

Защото утопията те кара да вярваш, че е възможно такова обществено устройство, което е невъзможно. Специално демокрацията се опитва да внуши опашатата лъжа, че обикновеният човек чрез един акт, наречен «гласуване» или «избор», е способен да определи, да "избере" кой да бъде на власт, кой да го управлява. Милиони, милиарди хора вярват, че като пуснат хартийка в кутийка, получават правото да определят собствената си съдба и съдбата на своя народ. И малцина сред тези милиони и милиарди се замислят над обстоятелството, че «правото» им на избор се движи в строго определени рамки и, «избирайки» измежду различни представители на управляващата демократична олигархия, те всъщност придават допълнителен аргумент към демократичното лицемерие – защото която и нова личност да дойде на власт, тя ще продължи да управлява именно в рамките на демократичната диктатура, а не извън нея. Та нали така беше и при комунизма? Стана привичен шаблон да се твърди, че комунистическата система била "едно партийна", но някак се подминава факта – именно факта!, че в повечето комунистически страни тя беше двупартийна, а някъде имаше и повече от две партии – както например в България съществуваха Българската комунистическа партия, Български земеделски народен съюз и Отечествен фронт. Ама то било лицемерно, само за да се хвърля прах в очите, просто за фасада – а всъщност системата била едно партийна и практически всички други "партии", "фронтове" и "движения" били филиали на комунистическата партия. Може и да е било така. Но въз основа на какво се твърди, че било така? Въз основа на това, че всички политически организации при комунизма били създадени и действали в рамките на една идеология, комунистическата идеология. Да, това е вярно, всичко беше в рамките на една идеология. Но интересно, в рамките на колко идеологии действат политическите партии и организации при демокрацията? Не са ли всички те също в рамките на една идеология – демократичната идеология? На всичко отгоре в наказателните кодекси на доста демократични държави има алинеи, заплашващи със затвор дори самото проповядване на "антидемократична идеология" – по същия начин, по който при комунизма се наказваше със затвор проповядването на "анти социалистическа идеология". Но в такъв случай каква е разликата по отношение на "плурализма" на мненията – след като и при демокрацията, и при диктатурата различните мнения се наказват съвсем законно от съответната съдебна система?

Очевидно е, че в това отношение няма разлика – тоест демокрацията е диктатура както всички други диктатури във всички времена.

Ала може би пък разликата е в самата идеология – и идеологията на демокрацията е толкова съвършена, хуманна и безгрешна, че с пълно право вкарва в затвора онези, които говорят против нея?

Възможно е. Макар да няма доказателства по въпроса, а доказателствата са по-скоро в точно обратната посока. Самият факт, че по отношение на защитата на собствената си идеология демокрацията се проявява като съвсем откровена диктатура, вече показва, че каквато и да е идеологията й, това е идеология на диктатура. И следва риторичният въпрос: възможно ли е идеологията на една диктатура да е съвършена, хуманна и безгрешна?

Идеологията на която и да било диктатура в най-добрия случай може да се издигне само до нивото на утопия – и не повече. В търсене на оправдание за самата себе си диктатурата може най-много да предложи и да рекламира утопия. Защото не може да предлага и да рекламира диктатура – това просто означава да се само разобличи. Търсенето на оправдание за собственото си съществуване я води в най-добрия случай до изнамирането на утопия – както диктатурата на комунизма изнамери комунистическата утопия, според която в неопределеното райско бъдеще "всеки ще дава според възможностите си - а ще получава според потребностите си". Както виждаме, и комунизмът не успя да се издигне по-нагоре от примитивната представа за консумативното общество, като никой не се решаваше да определи какво по-точно означава "според потребностите"? Той просто приравни представата за рая с представата за кочина, в която задоволявайки потребностите си, обитателите и са доволни и не искат нищо повече от живота… Кой можеше и може да определи какви са потребностите на човешката личност? Та според самия Маркс "задоволяването на потребностите ражда нови потребности" – и така до безкрай, и съвсем очевидно това означава, че получаването "според потребностите" никога няма да се получи, защото потребностите непрекъснато се разширяват и след задоволяването на една потребност тутакси изскача друга: например, купуваш си черно-бял телевизор, но после се появяват цветните, купуваш цветен, но изобретяват дистанционното, купуваш си с дистанционно – появяват се плазмените екрани, после сигурно ще се появят холографни, а междувременно са се появили компютрите и сателитните антени, и вече можеш да си задоволяваш потребностите от телевизия в интернет, но това пък означава по-съвършен компютър, а и ти се иска да можеш да гледаш мача по телефона си и си купуваш съответен мобилен телефон и т. н., и т. н. Това само за материалните потребности.

А потребностите на духа? Може ли някой дори само да ги дефинира, да не говорим за някакво очертаване на техните граници? Нали в момента, в който човешкият дух сложи граници на своите "потребности", престава да бъде човешки и от дух се превръща в елементарна консумация на елементарен обитател на елементарна кочина? Няма по-глупав човешки стремеж от стремежа към щастие чрез "шопинг", тоест чрез задоволяване на материалните потребности. Това може да бъде постигнато само при добитъка – хранене, вода, чиста слама, топъл обор. И толкова. Някой да е виждал нещастно нахранено прасе?

Така в търсенето на оправдание за собствената си поява и съществуване комунизмът стигна до идеята за консумативното общество, което задължително беше интернационално и в него всички хора по земята трябваше да са равни (как иначе, комунизмът трябваше да победи по цялата планета, гербът на СССР беше точно такъв: сърп и чук върху земното кълбо). А в търсене пък на оправдание за себе си демокрацията стигна до идеята за "мултикултурализма" – която представлява все същият стар комунистически интернационализъм, в който всички хора по земята трябва да са равни и задоволяването на потребностите се подразбира от само себе си, само дето държавата няма да раздава на калпак, както щеше да е при комунизма, а всеки ще се осланя на демократичния свободен пазар и демократичната частна инициатива (контролирана, както мълчаливо се подразбира, от транс националните корпорации със седалища на Уолстрийт – всъщност, говори се, че тези седалища вече се изнасят към Пекин и Шанхай, но това е друга тема…).

Така вярата в утопията на комунизма беше заменена от вярата в утопията на демокрацията. И както комунизмът рухна, защото идеологията му беше разобличена и не можа да издържи срещу тези разобличения – така и утопията на демокрацията вече все повече бива разобличавана като чудовищна измама и очевидно, да се надяваме, също не ще издържи на тези разобличения.

Разобличаването на една утопия минава през практиката. Практиката на комунизма, с концлагерите, унищожаването на вековни ценности като трудолюбието и икономическата инициатива на отделната личност, с очевидната фалшивост на идеите, не намерили реално приложение в действителността, допринесе най-много за разобличаването на комунистическата утопия. По същия начин и практиката на демокрацията, с всичките тези войни за нейното насаждане по света, с постоянното насъскване на малцинствата срещу мнозинствата, само и само да се поддържат конфликти вътре в обществото, които да позволят безпроблемното му контролиране, с унищожаването на вековни ценности като семейството, патриотизма и любовта към Родината – всичко това постоянно разобличава утопичността на демократичната идеология. Радващо е, че все повече намалява броят на хората, които вярват в тази утопия – и явно ще дойде ден, когато, също както утопията на комунизма, и тя ще бъде захвърлена като непотребен парцал на бунището на историята.

Но какво означава да повярваш в една утопия?

Да повярваш в една утопия, означава само едно: че си се отказал да мислиш. И вместо да мислиш – предпочиташ да вярваш. Вече стана дума за разликата между процеса на мислене и вярата, както и, че може да се вярва само в едно нещо – в Бога. Всичко друго, което е създадено от човек, трябва да се проверява. Защото, както споменахме, всеки човек винаги може да излъже – ако не нарочно, то неволно, поради собствена заблуда.

Но защо хората не искат да проверяват постулатите, които с цинично безсрамие им сервира демократичната пропаганда, а предпочитат да се оставят на течението и да вярват в лозунги?

Отговорът е: защото с вярата се живее по-лесно, отколкото с мисълта. Ето защо на вярващия човек винаги му е по-лесно в живота, отколкото на невярващия.

Но единствено вярата в Бога няма как да бъде излъгана. Все някой, нещо, някакъв принцип, вселенски механизъм е създал по някакъв начин света около нас. Този принцип се нарича Бог и вярата в него няма как да бъде излъгана поради простата презумпция, че щом светът съществува, значи е създаден; и принципът, който го е създал, се нарича Бог. Просто, ясно и логично. Оттук-нататък кой как разбира Бога, си е негов личен проблем.

Вярата в Бога е опит за осмисляне на света. Вярата в създаденото от хора, пък било то и в най-добрата от калпавите политически системи, според признанието на Чърчил, е наивност. А по-точният израз е: глупост. И за да не бъде човек глупак, той трябва да проверява онова, което се твърди – пък нищо, че се твърди от най-демократичната пропаганда на света. Колкото и да е демократична една пропаганда, тя също се прави от хора, следователно може да излъже.

Но не бива да бързаме с обвиненията към хората, които вярват. Стремежът към вяра е напълно естествен човешки стремеж. Ако никой не вярваше в нищо, обществото просто не може да съществува. Дори животинското стадо съществува, защото животните в него си имат своеобразно доверие едно на друго; най-малкото всяко животно вярва с първичния си инстинкт, че съседът му по стадо няма да го нападне без причина, ще му помогне в борбата срещу членовете на друго стадо или срещу хищници и т. н.

Именно този нормален човешки стремеж към вяра използва демократичната пропаганда и, отклонявайки го от най-висшата вяра – в Бога, в края на краищата довежда човешката личност до състояние да загуби способността си да мисли.

Тази загуба минава през 4 етапа:

- отклоняване на мисленето;

- нежелание да се мисли;

- неумение да се мисли;

- отказ да се мисли.

Отклоняването на мисълта е първият етап – и трае най-дълго. В исторически план неговата върхова фаза е малко преди френската «революция». Представлява отклоняването на мисълта от дотогавашната й християнска насоченост и придаването й на анти християнска такава.

В какво се изразява анти християнската насоченост – включително и насочеността срещу институциите на християнската държава? Наистина, много е странно защо демокрацията (съответно републиканците в един по-ранен етап), вместо да потърсят съдействието на Църквата, както са постъпвали много заговорници, бунтовници и метежници преди нея, насочва най-тежките си удари именно срещу християнството и срещу опората на християнската държава – монархията, по онова време, когато избуяват отровните й плевели – края на 18-ти и после целия 19-ти век? Защо една от първите грижи на демократичните, съответно републикански, диктатури е да отделят Църквата от държавата? Та нали самите тези диктатури биха могли да потърсят подкрепа от Църквата и така да заздравят властта си? Няма логика.

Има логика само в един-единствен случай: ако унищожаването на Църквата и християнството е основна, а не попътна цел на демокрацията. Днешната ситуация в демократичния свят, когато все повече християнски храмове биват превръщани в кръчми, дискотеки, джамии, складове, потвърждава това предположение.

Така, унищожавайки монархията като основен крепител на християнската държава, демокрацията създава на нейно място анти християнска по идеологията си диктатура и, използвайки прикритието на една фалшива мандатност във властта, успява да убеди широката публика, че всъщност именно те, "обикновените хора", решават кой ще ги управлява.

Разбира се, подобно внушение не би могло да трае дълго, ако управляваните насочат мисълта си към разнищване, анализ на съществуващата ситуация.

Ето защо за диктатурата, постепенно създавана на Запад успоредно с унищожаването на монархиите след 1789 г., е от жизнено важно значение управляваните не само да бъдат убедени, че при "републиката" или "демокрацията" сами решават съдбата си, което убеждение не би могло да трае дълго при положение, че тези управлявани започнат да се вглеждат в механизмите на новата власт – но още по-важно е управляваните да не се замислят над този проблем.

Как може да бъде отклонена мисълта им от него?

Естествено, като бъде насочена, отклонена към други проблеми или "псевдо проблеми" – всъщност всички други проблеми са "псевдо" в сравнение с този, защото нали именно от начина на управление зависи и начинът на живот на управляваните?

В отклоняването на мисленето на хората от начините на функциониране на новата власт демократичната пропаганда проявява наистина чудеса от изобретателност.

Преди всичко вниманието на обществото бива постоянно насочвано към материалната компонента на неговото битие. Индустриалното производство с необходимостта от широки пазари, респективно от масова реклама на новопроизведените стоки, е добра хранителна среда за възникващия успоредно консумативизъм. Днешната реклама, когато биват хвърляни милиони за популяризиране на поредната модификация на една и съща стока, различаваща се минимално от предишната й модификация, е само върхът на айсберга в насочването на мисълта на човека към консумативната страна на битието. Ползата за диктатурата от това насочване е очевидна: докато човек се стреми да придобие повече материални "блага", ще се стреми да печели повече пари, съответно времето, което ще му остава за осмисляне на другите категории като власт, духовност, религия, с други думи – за осмисляне на живота, се свежда до минимум. Консумативизмът създава материалната страна на битието, но не дава смисъл на това битие, защото отговаря само на въпроса "Как живея?", обаче не и на въпроса "Защо живея?". Демократичната пропаганда полага неистови усилия да спре мисълта на човека дотук, като създаде илюзията, че консумативизмът отговаря и на въпроса "защо?"; с други думи, се опитва да подмени целта със средството. Консумирането от средство за живот бива представяно всъщност като цел на живота. Предлагането на все по-луксозни предмети с увеличаването на възможностите за тяхното придобиване създава наистина илюзията за висок стандарт – но всъщност висшата ценност на жизнения стандарт: осмислянето на самия живот, на живеенето, тоест поставянето на цел отвъд материалната страна на битието, бива унищожена именно чрез стопирането на мисълта на човека върху предмета, върху предметите. Вместо да продължи и да търси отговор на въпроса към каква цел трябва да бъда насочени усилията на личността след материалното подсигуряване на съществуването й, цялата пропагандно-медийна среда на обществото в демократичната диктатура е насочена към концентриране на вниманието на човека върху неговата материя – вместо върху неговия дух.

Отклоняването на мисълта към развихрянето на консумативизма създава и обратна реакция – и се появява вече не само такова отклоняване, но и нещо доста по-сериозно: нежелание за мислене. Защото мисленето иска време, което се отнема от консумирането. Явявайки се пречка за консумацията, процесът на мислене съвсем естествено предизвиква негативна реакция у човека поради необходимостта от избор: дали да се оползотвори възможността за консумация или да се използва възможността да се мисли? И понеже консумацията априори е свързана с инстинкта за удоволствие, докато при мисленето е обратно – то изисква усилия и представлява по-скоро мъчителен, отколкото хедонистичен процес, съвсем нормално е изборът на мнозинството да се насочи към консумирането, а не към мисленето.

При това демократичната пропаганда не само насочва вниманието на човека към консумацията, за да попречи на мисленето, но и поставя най-различни бариери пред самия процес на мислене. Тези бариери са свързани най-вече с предизвикване на негативни реакции в началния етап на мисленето с цел процесът да бъде прекратен. Такива реакции може да бъдат чувство за обреченост при опит за осмисляне на явления от личния и обществен живот (в литературата на ХХ-ти век още от Кафка насам усилено се развиват темите за отчуждението, самотата, нравственият хаос у индивида; натрупване на негативна информация в публичното мисловно пространство (новини за войни, убийства, жестокости, престъпления и т. н.), развихряне на насилието във всичките му форми в полето на художествената култура – филми, литература, телевизия, театър и пр.

Така отнемането на време от процеса на консумация (тук трябва да се включи и консумацията на сексуални удоволствия, към чиято открита или скрита реклама е насочена голяма част от демократичната пропаганда), създаването на многобройни негативни бариери пред процеса на мислене чрез натрупване на негативна информация и чрез оформяне на философия на отчаянието, самотата, отчуждението и безперспективността, водят до нежелание за мислене.

Отклоняването на мисленето по безплодната и задънена улица на консумативизма, както и предизвикването на нежелание за мислене, като мисленето се заменя с консумативно поведение, логично води до отвикване от мислене.

Отвикването от мислене на свой ред води до неумение за мислене.

А неумението да се мисли е първата предпоставка за създаването на съвършения, идеалния роб – който, вместо да помисли дали е роб или свободен, чисто и просто вярва, когато му казват, че е свободен.

Така вярата в пропагандата заменя мисълта.

И дали този роб ще отиде до урните да «гласува» или ще предпочете да гледа поредния мач по телевизията, няма вече никакво значение. В негово лице диктатурата демокрация си е осигурила още една опора.

А тази опора се базира върху най-сигурния фундамент: неумението да се мисли.

Но, разбира се, съвсем не е достатъчно нито само да се отклонява мисълта на човека по последния модел мобилен телефон, луксозен автомобил, прахосмукачка, микровълнова печка или луксозна проститутка, представяна като "модел" по кориците на лъскавите списание. Нито пък има гаранция, че нежеланието за мислене ще продължава вечно. Дори напротив, сигурно е, че винаги ще има немалко хора, които няма да се подлъжат по скъпите джунджурийки, а ще търсят отговори на вечните въпроси: защо живея, как да осмисля този мой живот, кой и как ме управлява, мога да ли да повлияя върху процеса на това управление, тоест върху властта, как да повлияя, защо и как обществото е стигнало до положението, в което се намира (независимо от обществото и независимо от положението) и т. н.

Именно, за да се контролират както тези постоянно възникващи в личността и в обществото въпроси, демократичната пропаганда предварително е подготвила и разработила техните отговори.

Така човекът, който преодолее отклоняването на мисълта, неумението и нежеланието да се мисли, попада в минното поле на стандартните и шаблонни, пропагандно клиширани отговори.

При това, като говорим за "демократична пропаганда", трябва да се има предвид, че не става дума за едно застинало, статично състояние на тази съставна част на демократичната диктатура. Вече споменахме за най-голямата, по наше мнение, операция в историята на информационните войни – създаването на френската "Енциклопедия", която се превръща във фундамент, изходна база за по-нататъшно разгръщане на анти монархическата, анти християнската и "републиканската" пропаганда, приела днес облика на тотална демократична манипулация на личното и обществено съзнание. Разбира се, че пропагандните механизми и технологии на демократурата се развиват и усъвършенстват във времето. При това, с очевидната цел поддържане на едно непрекъснато състояние на противопоставяне и напрегнатост на обществото (състояние, забелязано още от Русо като иманентно присъщо на демокрацията), често заемат позиции, съвсем противоположни на защитаваните до определен момент. Така например, демократичната пропаганда на Запад по времето на "студената война" обичаше да парадира, че защитава "християнските" ценности – но виждаме как днес същата тази демократична пропаганда с яростно настървение налага на обществото ценности, коренно противоположни на християнските – хомосексуализъм, разрушаване на семейството, "свободно поведение" в сексуалните взаимоотношения и пр. А чрез натрапвания модел на "мулти-култи" спомага нагло и за чисто физическото изтласкване и прогонване на християнското население в някои райони на самата Европа, разчиствайки така терени за нахлуващите африкански и азиатски общности с манталитет и ценности, коренно противоположни и враждебни на християнските.

Естествено, трябва да се уточни и какво означава самият термин "манипулиране" на общественото съзнание. Стремейки се да избегне очевидните си прегрешения в това отношение, демократичната пропаганда защитава схващането, че излагането на каквато и да било идея било представлявало манипулиране на съзнанието – тоест, онзи, който излага идеята, манипулира съзнанието на хората, пред които я излага, вече със самия факт на излагането, на представянето на тази идея, защото нали е ясно: той ще твърди, че идеята е истинска, вярна. И това му твърдение, и опитът му да убеди слушателите или читателите си във верността на идеята, вече било представлявало манипулиране на тяхното съзнание.

Разбира се, това е само игра на думи – защото едно е да представиш пред някого една идея, в която самият ти си убеден, и да му заявиш тази си своя убеденост със съответните аргументи в нейна подкрепа, в които аргументи ти самият вярваш; и съвсем друго е да представяш някаква идея, без да се интересуваш дали е вярна или, без да си направил анализ за самия себе си относно нейната почтеност и коректност, а я представяш само, защото от това ще имаш някаква изгода, независимо каква – обикновено просто да оправдаеш хонорара си, получен заради нейната защита. Очевидно е, че именно вторият случай представлява манипулиране на съзнанието на онзи, които възприема идеята чрез тебе. Древните гърци са обозначавали манипулацията на съзнанието с термина "полемика", наричайки така спор, в който единият от спорещите няма намерение да търси истината, а целта му е просто да се наложи над съперника си, независимо дали собствената му теза или идея е вярна, обикновено и без да се интересува от това.

Именно това е манипулацията на съзнанието, независимо дали обществено или лично: действия с цел непременно да се наложи някаква идея в това съзнание, без за онзи, който я налага, да е от значение нейната истинност или фалшивост.

А налагането на идеята за тоталния приоритет на материалното над духовното; за постигане на своего рода консумативна моментна "нирвана", когато цел на човешкото съществуване става придобиването на последния модел телевизор или мобилен телефон – налагането на тази идея и развиването й във всестранно задоволство от състоянието на обществото, в което се намира индивидът, е основен елемент от стратегията на демократичната пропаганда за заразяване на този индивид и това общество с най-страшната болест на демокрацията: загубата на способността да се мисли.

Докъде води тази загуба чрез илюзията за постигане на щастието посредством материални придобивки?

Отговорът може да бъде даден също чрез въпрос: някой да е виждал нещастно нахранено прасе?

Category: My articles | Added by: Bezpartien (2012-08-25)
Views: 568 | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
Name *:
Email *:
Code *: